Здравейте,Приятели!
Не един път съм споменавала,че съм интроверт,стеснителна и срамежлива.Или поне такава бях допреди две години.До годината,когато заминах да живея Англия и от тогава всичко за мен се промени.

От тази година нататък аз разбрах,че съм силна и отговорна личност,която може сама да се справи във всички ситуации.
Разбрах,че да си интроверт няма нищо общо с това да не изказваш мнението си и да го отстояваш.
Защото нека да си призная,допреди това аз не изказвах моите мисли и моите чувства.
Беше ме страх.Страх да не бъда разбрана.Страх да не бъда отхвърлена.
Страх,че няма да мога да се аргументирам и ще изглеждам като пълна глупачка.
За съжаление животът ми даде труден урок и ме научи,че и аз имам право на глас и той ще бъде чут.Но само ако имам смелостта стигна до самият край.

Днес ще споделя с вас една история,с която искам да ви докажа,че всяко зло се заплаща и,че дори  ние обикновените хора и служители имаме право на глас.
Глас,който се взема под внимание и има стойност.
След прибирането ми от Англия преминах през тежък период и реших да се завърна в моя роден град.
.Идваше зимата,а аз не съм от заможно семейство и се налагаше да започна работа в много кратки срокове.Видях една обява за работа,която бе близо до вкъщи  и кандидатсвах.
Разбира се беше под нивото ми,но в този момент не исках да чакам и да избирам,защото в нашият край е много трудно да си намериш хубава и платена работа.
Започнах в тази фирма,която ще я нарека"Х",като касиер и работих няколко месеца.
Започването ми там се оказа една от най-голямата ми грешка,защото т.н ми шефка беше един от най-отвратителните такива,които съм имала някога.
Тя крадеше,псуваше,не знаеше къде се  намира и какво прави,нямаше елементарно възпитание и изобщо не знаеше как да бъде лидер и да управлява хора.
За т.н ми колеги просто не искам да коментирам само ще кажа,че какъвто шефа такива бяха и колегите.
Сто пъти съжалявах,че бях приела,но нямаше връщане назад.
Вътрешно обаче бях взела решение,че това не е моето място и исках да напусна,но просто изчаквах зимата да мине,за да имам по-големи възможности за избор на работа.
Дните се изнизваха бавно ,но дойде време за събрание,което преля чашата на търпението ми и доведе до вземане на кардинални действия.
Без да се посъветва с мен или да поговори по какъвто и да е начин т.н  ми шефка ме обвини пред всички,че съм повредила няколко кутии цигари,което беше просто абсурдно,защото аз никога не бях се докосвала до тях и можех да го докажа,все пак имаше камери навсякъде.
Самото и поведение спрямо мен беше отвратително,при това,че съм си вършила работата съвестно и коректно.И не знаех с какво съм предизвикала това отношение.
След това събрание бях изпаднала в нервна криза,окончателно потвърди решението ми да напусна.
Но си обещах пред себе си,че няма да оставя нещата така и ще  си търся правата до край.
Най-много в този живот ненавиждам несправедливостта особено,когато тя е неуместна и е провокирана не основателно.
И така подадох си молбата за напускане,но в същото време събирах доказателства в моя полза,такива които мога да използвам в жалбата,която планирах да направя срещу нея.
Тук само ще направя едно уточнение,че пуснах жалбата,едва когато си взех всички документи,просто защото живеем в България и знам каква е българската действителност.
Нерешителността и страха не ми позволяваха да  го направя по-рано.Но не искам да се оправдавам,така бях преценила тогава и не съжалявах.
Когато дойде последният ми работен ден и си взех всички документи,пуснах жалбата до директора на компанията"Х",който беше разположен в София,като си казвах че ако не друго то поне аз щях да се чувствам душевно удовлетворена.
Минаха няколко месеца,аз бях започнала друга работа и се видях случайно с бивш колега,с който се заговорихме и ми каза,че след моето напускане от София били пратили проверка и уволнили точно хората,които бях описала в жалбата.
Хора,казвам ви до този момент не бях изпитвала такова голямо душевно удовлетворение.
Знам,че много от вас ще ме осъдят за тази моя постъпка и колкото и ви убеждавам,че съм добър и справедлив човек няма да ми повярвате,но това чувство на справедливост,което изпитах в онзи момент беше прекрасно.
Тази случка много ме обогати духовни и емоционално и ми показа,че справедливостта наистина съществува и че рано или късно всеки получава това,което заслужава.
Затова ще ви дам следният съвет:не се оставяйте да ви "тъпчат"и да накърняват чувствата ви.
Говорете.Говорете така,че да ви чуят.Говорете открито без игрички и преструвки.
Бъдете себе си  и знайте,че рано или късно нещата ще се наредят по-най добрият за вас начин.